Къде са те сега? Вижте по какъв път поеха героите ни от 2006 г.

Публикувана на 08/10/2025

Бронзовият медал от Световното първенство по волейбол в Япония през 2006 г. бе един от най-големите успехи в новата история на българския спорт. Сега, 19 години по-късно, България отново стъпи на почетната стълбичка на световния волейбол и това е чудесен повод да обърнем поглед към предното поколение шампиони, накарали ни да се обединим и да почувстваме безмерна гордост.

Този отбор, воден от селекционера Мартин Стоев, вдъхнови цялата нация и сложи край на 20-годишното чакане за отличие от шампионат на планетата. Ето как се разви кариерата и живота на част от ключовите фигури в състава:

Матей Казийски – „Императора“ (Посрещач-диагонал)

Матей Казийски беше истинският феномен на това поколение и един от най-големите таланти в световния волейбол. Със своята впечатляваща физика, мощни атаки и уникален отскок, той беше основният реализатор на отбора. На Световното в Япония се утвърди като звезда от световна класа, а медиите и феновете започнаха да го наричат „Императора“. Неговата игра беше експлозивна и непредвидима.

В хода на забележителната си кариера Казийски спечели почти всичко значимо в световния волейбол. Трикратен носител на волейболната Шампионска лига, четирикратен световен клубен шампион с Тренто и с над 18 титли в местните първенства на Италия, Турция и Япония, той може да се похвали и с награди за Най-полезен играч на почти всички турнири, в които се е изявявал.

Казийски изяви изненадващото си решение от този сезон да защитава цветовете на пловдивския Локомотив. Освен това той влиза в ролята си на инвеститор, подпомагайки български бизнес със седемцифрена сума.

Пламен Константинов – „Гибона“ (Капитан и Посрещач)

Капитанът на отбора беше Пламен Константинов, известен с
прозвището си „Гибона„. Той беше сърцето и душата на състава, с огромно влияние върху съотборниците си. Освен че беше посрещач с отлична техника, той внасяше необходимата увереност и борбеност. Неговият опит и лидерските му качества бяха ключови за сплотяването
на отбора и коментарът му след медала, че „Бронзовите медали са огромен успех“, остава емблематичен.

Константинов бе на 33 години по време на шампионата. Той прекрати кариерата си през 2009 г., като оттогава е в ролята на старши треньор и от години е сред най-успешните треньори в Русия. Има два периода и общо 6 години начело и на националния ни отбор, където отсъпи поста на Джанлоренцо Бленджини.

Андрей Жеков (Разпределител)

Андрей Жеков беше „мозъкът“ на отбора. Като разпределител, той дирижираше атаките и беше отговорен за правилното извеждане на топката към нападателите. Неговата прецизност и бързина при пасовете, особено комбинациите с Казийски, бяха един от най-силните елементи в играта на България. Жеков беше един от най-добрите разпределители в Европа по онова време.

След Мондиала Жеков е трансфериран в Русия, а най-дълъг период прекарва в Гърция за тимовете на ЕА Патрон и Олимпиакос. Записва успешен престой и в Пиаченца, както и в Румъния за Томис Костанца, където печели купата на страната. Той прекрати кариерата си през 2012 г., по време на големия скандал в националния отбор, но се завърна през 2016 г. като играещ треньор в „Левски“. Посвещава се на треньорска дейсност с цел развиване на младото поколение и в момента е помощник-треньор на националния отбор, покорил Филипините със сребърните си медали.

Владимир Николов – (Диагонал)

Владимир Николов беше другият основен нападател на България, играещ на поста диагонал. Той беше стабилна сила в атака и демонстрираше хладнокръвие в решаващите моменти. Владо Николов беше изключително обичан от феновете заради своята отдаденост и коректност на терена, превръщайки се в един от символите на българския волейбол за повече от десетилетие.

Той продължава силната семейна връзка с националния отбор. Синовете му – Александър и Симеон, бяха основните фигури и големи звезди, завоювали участието ни във финала на Световното тази година. Освен тях, Владимир и съпругата му Мая имат още един син и една дъщеря, а професионално Николов играе до 2016 г., когато бе изпратен със зрелищен бенефис в Арена „Армеец“ в София.

Евгени Иванов – „Пушката“ (Централен блокировач)

С внушителния си ръст и присъствие над мрежата, Евгени Иванов беше ключов играч в центъра. Неговата основна задача беше да спира атаките на противника с блокада. Със своето прозвище „Пушката“, той беше известен със своята сила и мощно приземяване на топката в атака. Той внесе стабилност и опит в отбора.

Иванов също е с голяма роля при предаването на гена си за благото на българския волейбол – неговата дъщеря Симона бе част от тима, донесъл световна титла за България при девойките до 19 години. Самият Иванов бе част от щаба на отбора.

Христо Цветанов (Централен блокировач)

Христо Цветанов беше другият основен централен блокировач, който внасяше разнообразие в атаката от първа темпова топка и имаше отлично взаимодействие с разпределителя Жеков. Заедно с Евгени Иванов, те формираха една от най-солидните блокиращи двойки в турнира.

В момента Цветанов се занимава с треньорска дейност и е помощник на Николай Желязков в най-силния отбор в България, който разви и ядрото на текущия национален тим при мъжете – Левски.

Теодор Салпаров (Либеро)

Въпреки че не реализира точки, либерото Теодор Салпаров беше незаменим за отбора. Неговата работа в защита и посрещане на сервис беше виртуозна. Със своите акробатични спасявания и невероятна бързина, той даваше втори шанс за атака на съотборниците си, а неговата енергия и борбеност го направиха любимец на публиката.

Той прекара огромната част от кариерата си в Русия, но игра и за отборите на Галатасарай и Лион. Бе част от националния отбор до 2019 г. Сега Салпаров нерядко е част от публичното пространство и заради втората си съпруга – известната актриса Ралица Паскалева, с която имат две деца. Салпаров има и син от първия си брак.

Боян Йорданов – (Диагонал/Посрещач)

Боян Йорданов беше важна резервна опция на поста диагонал. Той се отличаваше с мощна атака и често влизаше в игра като „джокер“, за да освежи нападението или да реши критични моменти, допринасяйки с чиста сила.

По време на Световното впечатлява Олимпиакос, където преминава от Левски-Сиконко. След това играе в Италия, Румъния и отново в Гърция, където в момента продължава кариерата си в солунския Арис на 42-годишна възраст. В южната ни съседка е обявен за волейболист номер 1 на страната през 2008 г. и става шампион през 2013 г. с Олимпиакос.

Мартин Стоев – старши треньор

След Мондиала през 2006 г. Стоев бе обявен за треньор на годината на България. Следващата година извежда националния ни тим и до трето място на Световната купа. С Левски-Сиконко е шампион и носител на купата на България. От 2016 г. е треньор на Сливнишки герой до 2023 г., където капитан бе и синът му Ерик. Стоев пое и представителния ни тим при подрастващите с върхов набор 2002 г., с който взе сребърни медали на Европейското първенство до 17 г. и Световното до 19 г.